ИЗ ЛЮЛИНСКАТА ПЛОЩАДКА С ЛОСТОВЕ: ЧАСТ 1
Откакто вечерите станаха почти(!) летни, с Калата сме редовни посетители на близката площадка с лостове – онази, новата, на голямата люлинска поляна. Разбира се, когато не вали юнски дъжд. Ние, както и десетки други – като започнем от смели фенове на калистениката и стрийт фитнеса, продължим с каки и батковци с разнообразни умения и цвят на кожата, и завършим с ентусиазирани бебешори и зорко следящите ги родители.
Снощи. Площадката е като оазис сред люлинската поляна – меле от младежи и подтичващи след по-малки дечковци мами и баби. Аз се стрелкам като акулка измежду висящи крака, за да се опитвам да предпазя Калата от това някой да го изрита люлеейки се, или просто да цопне върху него. Пристига едно съседко момченце, което, незнайно как, досега не е посещавало култовото място, и виждайки батковците да се премятат и скачат от голяма височина, остава със зяпнала уста. След малко се окопитва и се ориентира в обстановката, като си намира игри с висене и люлеене. Двамата с Калата започват да общуват с ключови за добиването на нови умения изрази като: „Виж ме сегаааа!“ и „А ти това можеш ли го?“
Аз успявам от време на време да отделя поглед от Калата в момент, когато не е под заплаха от ритник, и правя серии по… едно набиране на халките – дотук са ми способностите за момента! Едно момиченце от малцинствата ме фиксира с поглед и с ококорени очи пита: „Ама ти тренираш ли????“. Оглежда ме от горе до долу и продължава с анкетата: „Ама женена ли си?“. Когато потвърждавам семейното положение, тя се опулва още повече и сякаш добивам аура на извънземно – как така човек може да е жена, „женена“ при това, и да тренира! Не съм посещавала близкия малцинствен квартал, но явно в техния малък свят щях да бъда летящ еднорог.
Една вечер възрастна жена седи на пейката и пази внуците си. Много симпатична и интелигентна. Опитва се да ги учи на математика в пролуките между игрите им. Говори им постоянно, обяснява им, че трябва да загреят, преди да скачат и висят на тези лостове, като разсъждава, добавяйки фино показно: първо раздвижвате ръчичките, китките, после раменцата… Което звучи съвсем смислено и логично. Но точно това е гледната точка на възрастния обездвижен човек. Човекът, който е неподвижен през по-голямата част от времето си, който не използва ръцете си за друго, освен за фини дейности, и за чиито ръце и рамене е предизвикателство да издържат цялата тежест на тялото. Всъщност виждали ли сте дете да загрява преди игра?
Виждам деца, които са много обездвижени и тромави, но въпреки това с някаква жажда за движение се протягат към лоста и викат: „Дръж мееее!“ и „Вдигни ми краката, че не могааааа!“. Но виждам и такива, които въпреки израстването сред четири стени, все още не са изгубили способността да се движат добре, и веднага успяват да мобилизират тялото си за изпълнение на нещо ново. Една вечер правя пуфтящи опити за набиране, когато пристига момиченце на около 10 години, и аз като на забавен кадър виждам как директно скача нагоре, хваща се за лоста и прави 4-5 бързи набирания. След това, все още висейки, завърта едната ръчичка, завърта и другата, и прави още няколко с подхват. Смайва ме – изглежда слабичка, крехка и нежна, а се движи толкова добре. Любопитно ми е да разбера откъде идват тези умения и бързам да я разпитам, но тя просто свива рамене, заявява, че нищо не тренира, и просто така си ги умее тези неща, едва ли не по рождение. Не знам защо се заблуждавах, че тя ще може да даде поне един отговор на собствените ми многобройни въпросителни за движението, децата, спорта, силата и уменията.
Ще завърша днешния репортаж с едно голямо БРАВО за момчетата, фенове на калистениката (или както наричат премятанията, които правят), повечето от които са още ученици. БРАВО за това, че са там всеки ден, без почивка и без оправдания, заредени с енергия и целеустремени. БРАВО за това, че си помагат и се подкрепят в развиването на сила и нови умения. БРАВО, за това, че изграждат своята малка общност, с което могат да бъдат пример за останалите.
