СТРАХОВЕТЕ И МОРСКИТЕ ЧУДОВИЩА
За тазгодишната почивка попадаме на поредното миниатюрно плажче с едър пясък и доста камъни, но сгушено в малко заливче, с чиста бистра вода без нито една вълничка. Песъкливото дъно на морето в началото е достатъчно за децата да си играят, но от няколко метра навътре дъното става каменисто, осеяно с растителност, а на места и хлъзгаво. Плува ми се, но се понаучих да плувам що-годе добре едва миналата година, а и съм ужасно страхлива. Страх ме е от това неравно дъно, което не е ясно какво крие, страх ме е и от дълбокото. Иска ми се да имаше добър плувец с мен, но няма.
През ден втори се престрашавам да поплувам над каменистото дъно, за да проверя какво има навътре. Оказва се съвсем плитко, но навсякъде е осеяно с някакви… извънземни едни такива неща, и никой не ти казва дали не хапят! Правя една бърза дължина и се изстрелвам обратно към брега с най-бързия кроул, на който съм способна.
Ден трети: решавам, че така и така съм тук, щом съм го преплувала веднъж, значи мога още веднъж. Понеже е плитко, ми се вижда безопасно и много подходящо да поработя над страха от морски чудовища. Плувам навътре, докато водата не започва да променя цвета си – става по-тъмна и страшна, и разбирам, че плувам над нещо като огромна каменна плоча, която малко по-напред просто свършва и започва не какво да е, а Дълбокото. Надниквам в „бездната“ с крайчеца на окото и се изстрелвам наобратно, да не вземе да ме засмуче някоя незнайна сила. Започвам да забелязвам колко интересни и красиви са малките бели растения, покрили цялото дъно, които приличат на безброй малки миди.
Ден четвърти: продължавам да боря страховете, но си намирам помощник. Борко кръстосва морето върху един голям надуваем крокодил, без да му мигне окото. Договаряме се да плуваме заедно, което отнема голяма част от страха, и така преплуваме до съседното мини-плажче. Не знам има ли други майки, които си викат децата да ги пазят, или съм единствен такъв случай! Вероятно е редно да ме е срам… Както и да е, плуваме заедно, преодолявам един момент на почти паника, в който дъното под мен изведнъж пропада, но завършваме мисията успешно – изплуваме на плажчето и по сушата се връщаме на нашето си място.
Ден пети: ставам още по-смела. Плувам сама до края на плитката плоча, но се осмелявам и да поплувам над Дълбокото. Дишам и прогонвам паниката. Плувайки, опитвам да проведа диалог със себе си и да си изясня от какво всъщност ме е страх, но се затруднявам да измисля нещо смислено! Започвам и да забелязвам красотата под мен – по-големи, различни растения, малки рибки, терен тип лунен пейзаж. По-късно с Бори повтаряме заедно пътешествието до съседното плажче и се връщаме обратно по вода. Това ми е плуването за деня – стига ми. Но ще продължи на следващия ден.
Това е историята. Ако си плувец, може да ти прозвучи абсурдно целият този страх, но го казвам, както го усещам.
Но плувец или не, вероятно и ти си имаш страхове като мен най-разни и разнообразни, не особено логични и дори необясними. Надявам се, че моята мини-история ще ти покаже един от начините да ги бориш – стъпка по стъпка, редовно и упорито, а може би и с помощ от приятел, бил той и дете. :)
